20.7 C
София
събота, април 13, 2024

„Забравете за света“ в книжарниците от 15 декември

- Реклама -spot_imgspot_img
- Рекласма -spot_imgspot_img

На 15 декември излиза от печат Забравете за света“ – смел, напрегнат и провокативен роман, задаващ обезпокоителни въпроси, от които най-важният може би е как всъщност ще свърши светът: дали гръмко и с трясък, или тихо, вътре в нас самите?

В „Забравете за света“ две непознати семейства се оказват откъснати от външния свят, докато там се случва нещо необяснимо. Принудени са да останат заедно в продължение на два дни, след които може би ще им се наложи да забравят за света.

Аманда и Клей се отправят към отдалечено кътче на Лонг Айлънд с надеждата за тиха семейна почивка в луксозния дом, нает за седмица. Магията обаче е развалена от появата на по-възрастна чернокожа двойка. Паникьосаните Рут и Дж. Х. са собствениците на къщата. Станало е нещо. Но на това уединено място на всички е трудно да решат в какво да вярват. Какво се случва в Ню Йорк? Дали ваканционният дом, изолиран от цивилизацията, е безопасен? И в безопасност ли са едни от други? Каква е извънредната ситуация, за която до последно са предупреждавали новинарските емисии? Гръмовен шум нахлува в лятната тишина, стада елени изпълват гората, дворовете на къщите и пътищата, птичи ята закриват небето… 

Румаан Алам (р.1977 г.) е американски писател от бангладешки произход. Учи творческо писане в колеж „Оберлин”. Автор е на три романа. „Забравете за света” е сред финалистите на Националните книжни награди в САЩ през 2020 година. Заглавието нашумя и като част от списъка на любимите книги на Барак Обама. През 2023 г. беше заснет филм по романа с участието на Джулия Робъртс и Итън Хоук, който вече е достъпен за зрителите в Netflix.

Румаан Алам  – „Забравете за света“

Е, СЛЪНЦЕТО ЗАБЛЕСТЯ ЯРКО и това им се стори добър знак – хората са склонни да превръщат и най-обикновените неща в знамения. А всъщност можеха просто да кажат, че небето е ясно, без облаци. Слънцето бе там, където си е било винаги. Слънцето, неизменно и равнодушно.

Двете платна на пътя се сляха. Трафикът спря. Сивата им кола бе като купол със собствен микроклимат: юношеска миризма (пот, крака, пърхот), френският шампоан на Аманда, климатик, шумолящи опаковки – защото винаги имаше такива на пода. Колата бе владението на Клей и той бе толкова небрежен, че постоянно се трупаха боклуци: овесени зрънца от гранола барчетата, които купуваше на едро, спортен чорап с неизвестен произход, вложка за абонамент за „Ню Йоркър“, намачкана хартиена носна кърпичка, втвърдила се от сополите, бяла хартийка, обелена от задната страна на използвана незнайно кога лепенка. Децата винаги се нуждаеха от лепенки, розовата им кожа се цепеше като зрял летен плод.

Слънчевата светлина по ръцете им бе успокояваща. Затъмнените прозорци имаха защитен слой, за да не хванат пътниците рак. По радиото вървяха новини за набиращи сила урагани, за бури с причудливи имена, вземани от предварително одобрен списък. Аманда го изключи. Дали поне в някаква степен не бе сексистко, че както винаги, караше Клей? Е… Аманда не притежаваше търпението за свещените ритуали, съпътстващи шофирането: страничното паркиране и редовната проверка на колата на всеки 40 000 километра. А и Клей се гордееше с тези неща. Той беше преподавател и това сякаш се връзваше с увлечението му по полезните житейски занимания, сред които бяха връзването на снопове на стари вестници за рециклиране, посипването на сол по тротоара, когато се заледеше, смяната на изгорелите лампи и отпушването на запушени мивки с миниатюрна помпа.

Колата не беше достатъчно нова, за да се смята за луксозна, и не беше достатъчно стара, за да е бохемска. Превозно средство от средната класа за хора от средната класа, проектирано по-скоро да не обижда, отколкото да привлича внимание, купено от автокъща с огледални стени, полуспаднали балони и малцина клиенти, превъзхождани многократно от армията на продавачите, които обикаляха из салона по двама или трима, подрънквайки дребни монети в джобовете на еднаквите си скучни панталони, купени от магазините „Менс Уеърхаус“. Случваше се на някой паркинг Клей да отиде до друго въплъщение на колата им (моделът ѝ бе популярен, цвят „графит“) и засрамено да установи, че дистанционното не отваря вратите.

Арчи беше на петнайсет. Носеше деформирани маратонки, всяка с големината на цял хляб. Излъчваше миризма на мляко като малките бебета, под която се усещаше и друго – пот и хормони. За да смекчи всичко това, той пръскаше в храсталаците под мишниците си нещо химическо, миризма, различна от всяка друга в природата, избора на фокус групата „Как мирише идеалният мъж“.

Роуз бе по-внимателна. Сянка на младо разцъфващо момиче; някоя хрътка вероятно би могла да надуши метала под слоя козметика за девойки. О, тази пубертетска склонност към фалшиви ябълки и череши! Миришеха, всички миришеха, но по магистралата не можеше да се кара с отворени прозорци, беше твърде шумно.

– Трябва да отговоря на това обаждане. – Аманда повдигна телефона си, за да ги предупреди, въпреки че никой не бе казал нищо. Арчи зяпаше в своя телефон, Роуз в нейния, и двамата потънали в игри или в предварително одобрените от родителите им социални медии. Арчи си пишеше съобщения с приятеля си Дилън, чиито двама бащи се чувстваха гузни заради продължаващия си развод, и го бяха оставили да прекара лятото, пушейки трева на последния етаж на тяхната стилна, облицована с кафяв камък къща на Берген Стрийт в Ню Йорк. Роуз вече бе публикувала множество снимки от пътуването, макар че едва бяха пресекли границата на окръга.

– Здрасти, Джослин…

Това, че телефоните вече показват кой се обажда, освобождава хората от излишната официалност. Аманда беше мениджър за работата с клиенти, Джослин бе ръководител на отдел и една от тримата ѝ преки подчинени, казано на съвременния офисен език. Родена в Южна Каролина, тя бе от корейски произход, и Аманда продължаваше да смята, че провлаченият южняшки акцент е крайно неподходящ за тази жена. Това всъщност бе толкова расистко, че никога не би могла да го сподели с някого.

– Много съжалявам, че те безпокоя… – Синкопираният дъх на Джослин. Тя се страхуваше не толкова от Аманда, колкото от самата власт.

Аманда я разбираше. Бе започнала кариерата си в студиото на темпераментен датчанин с прическа като тонзура. Миналата зима се натъкна на мъжа в един ресторант и веднага ѝ се догади.

– Няма проблем. – Аманда не беше великодушна. Обаждането ѝ подейства облекчаващо. Тя искаше колегите ѝ да се нуждаят от нея – така както Бог иска хората да продължават да му се молят.

Клей барабанеше с пръсти по кожения волан, заради което жена му от време на време му мяташе коси погледи. Той погледна в огледалото, за да се увери, че децата му все още са там – навик, изкован, докато те бяха в невръстна детска възраст. Дишането им бе равномерно. Телефоните им действаха така хипнотизиращо, както тръстиковите флейти на индийските факири на кобрите. Никой от тях не забелязваше пейзажа покрай магистралата. Мозъкът командва очите; в крайна сметка очакванията ти за нещо заменят самото нещо. Жълточерни пиктограми, хълмове, избледняващи до сглобяеми бетонни стени, от време на време многоетажни постройки, някой железопътен прелез, бейзболно игрище, надземен басейн.

Аманда кимаше по време на обаждането, но не заради човека в другия край на линията, а за да си докаже, че е ангажирана с разговора. Понякога, докато кимаше с глава, напълно забравяше да слуша.

– Джослин… – Аманда се опита да изглежда мъдра. Джослин не се нуждаеше толкова от идеите ѝ, колкото от съгласието ѝ. Офисната йерархия беше произволна, както всичко друго. – Това е добре. Мисля, че е умно. Тъкмо се качваме на скоростната магистрала. Можеш да ми се обаждаш, не се притеснявай. Но когато стигнем на мястото, сигналът няма да е добър. Имах този проблем миналото лято, помниш ли? – Млъкна и се смути; защо подчинената ѝ трябваше да помни предишната ѝ семейна почивка? – А тази година отиваме още по-далече! – Превърна неловкия момент в шега. – Но ти звъни или пиши на имейла, няма проблем. Късмет.

– Всичко наред ли е в офиса? – Клей не можеше да устои и винаги произнасяше „офиса“ с особена интонация. Това беше синекдоха за нейната професия, която той до голяма степен – но все пак не напълно – разбираше. Съпрузите трябва да имат свой собствен живот, а този на Аманда бе доста отделен от неговия. Може би това обясняваше щастливия им брак. Поне половината от двойките, които познаваха, вече бяха разведени.

– Всичко е наред.

Едно от най-използваните от Аманда твърдения бе, че някакъв процент от професионалните занимания са неразличими едно от друго, тъй като всички включват изпращане на имейли с оценка на собствената работа. Работният ден се запълваше от няколко комюникета за задачите в ход този ден, известна доза бюрократична учтивост, седемдесет минути за обяд, двайсет минути обикаляне из откритото пространство на офиса, двайсет и пет минути пиене на кафе. Понякога ролята ѝ в тази шарада ѝ се струваше глупава, друг път – изключително важна.

Отначало движението не беше толкова лошо, но след това, когато магистралите се стесниха в пътища, стана неприятно. Заприлича на последния, най-труден етап от пътуването на сьомгата към дома, само че не плуваха сред бурни води, а покрай тях се нижеха буйни зелени тревни ивици и мини молове с мокра от дъжда мазилка. Градовете бяха или работнически и пълни с централноамериканци, или проспериращи и населени с привиден елит от бели водопроводчици, интериорни дизайнери и брокери на недвижими имоти. Истинските богаташи живеят в някакви други царства… като Нарния. На тях се попада уж небрежно, ако човек проследи пътищата с „легнали полицаи“ до неизбежната им крайна точка – някоя задънена улица, имение с керемиден покрив, гледка към езерце. Въздухът там е онзи сладък коктейл от океански бриз и щастлива случайност, подходящ за отглеждане на домати и царевица, но човек усеща и нотка на луксозни автомобили, изящно изкуство и меките тъкани, които богатите хора мятат по диваните си.

- Реклама -spot_imgspot_img
ПОСЛЕДНИ НОВИНИ
- Реклама -spot_img
Related news
- Реклама -spot_img